„Днес се говори много за рехабилитация, което ме побърква, хора. Това не са наркозависими, това са кучета! Не рехабилитираш куче от гените му.“ – Dianne Jessup
Започвам с този цитат, защото е абсолютният ми фаворит и обощава всичко, за което мога да говоря с часове, в детайли.
Ежедневно чувам „Кучето е такова, каквото си го възпиташ“. Отнесено към различни кучета, в различни ситуации, от различни хора. Това е вероятно най-добронамерената и най-щадящата кучето формулировка. В същото време обаче е и най-грешната, до голяма степен – вредяща.
Върлува схващането, че „всяко малко кученце е бял лист, върху който стопанинът започва да пише“.
„Всяко куче е такова, каквото си го възпиташ“. Или пък не?
Поведението е комбинация от природа и възпитание. Това ще рече, че вашето кученце притежава набор от гени, наследени от родителите и прародителите му, които до голяма степен определят качествата му, Силните му страни, слабите му страни, изобщо същността му, а вие, в качеството си на стопани, се наемате да боравите по един или друг начин с тези вече налични гени. Не пишете върху универсален бял лист, а анализирате готовата уводна част върху специфичен лист и дописвате сюжета.
Гени, гени, гени! Гените са причината изобщо да има различни породи кучета. Селекцията на всяка порода се базира на гени. Гените са причината от едни кучета да се очаква едно, а от други – друго. Ако всичко опираше до „възпитанието“, защо никой не възпитава глутница питбули да пази стада в планината; хъски да води незрящи хора; не съм чула да се използва самоед за полицейско куче и т.н.?
Защото гените си казват думата и едната порода няма качествата да върши работата на другата. Не защото не е възпитана да го прави, а защото просто не може. Защото породите са създавани на база необходимост едно куче да извършва определена, полезна за хората, дейност. Едва в наши дни екстериорът започва да се налага над работните качества, а това е нож с две остриета и често ощетява и животните, и хората около тях.
Генофондът определя качествата, които кучето се очаква да притежава, а стопанинът в последствие се учи да навигира и контролира тези качества в течение на развитието им.
Дали кучето ще е буйно или меланхолично зависи от гените. Дали ще разбие апартамента, ако е буйно, зависи от стопаните. Дали ще има желание да се сбие с друго куче зависи от гените. Дали ще му бъде позволено да се сбие зависи от стопанина. Дали може да бъде агресивно към хора зависи от гените. Дали ще нахапе случаен минувач зависи от стопанина.
Kакви заложби има кучето?
Oтново – какви заложби ще има кучето, определят наследените гени, с които се ражда. Как, до каква степен ще се проявят тези заложби, как ще бъдат използвани, определя стопанинът.
Редовно, докато разхождам питбули, се спират случайни минувачи и питат дали могат да погалят кучето. Често с малки деца. Когато разреша, въпросното куче е искрено щастливо от вниманието, реагира сякаш тези непознати хора са най-близките му приятели цял живот. Стои мирно до децата и внимава в отношението си към тях. Разминаваме се с друго куче, поглежда го и подминава.
Редовно получавам коментар „Кучето е такова, каквото си го възпиташ“, последван от комплимент за чудесното възпитание, което съм дала. Отговарям „Благодаря, но нямам заслуга“. Защото поглеждам кучето и знам, че това вече възрастно куче е при мен от няколко дни/седмици/месеца. Конфискувано от някой ринг за организирани боеве. Прекарало живота си на верига, от която се е пускало, за да се сбие, не винаги с гаранции, че ще оцелее, а присъствието на човек не е било ежедневна привилегия.
Защо не е убиец?
Не се ли очаква това куче, от тази среда, да е озверял убиец? Като какъвто хората си го представят, всъщност. Защо не е? Защо от първата ни среща ме целува, сякаш съм целият му живот, от първия ден се радва на не винаги приятните манипулации във ветеринарния кабинет, от първия ден „танцува“ на 2 крака до непознати хора на улицата, за да го погалят и ляга по гръб в краката на първото срещнато дете?
Защото това са гените… Това е качествената селекция на чистопородния питбул. Защото кучето има точно тези генетични заложби и качества, които средата не може да пречупи. Защото селекцията категорично отхвърля агресия към хора, но пък същата към животни е очаквана.
Моята заслуга в тези случаи се открива в две неща, насочени единствено към отношението на кучето към себеподобни. Първо в това, че го разхождам само на повод, второ, че съм изградила с него достатъчно силна връзка, за да се съобрази с мен и да подмине другото куче, дебнейки го, а не да се бори с мен, за да го освободя от повода.
Тоест, аз го разбирам, съобразявам се с него, комуникирам с него и го контролирам. Не го променям.
Следва част Втора Социализация на питбул
