В предишната статия отворихме дума за една от градските легенди, която фиксира отговорността на човека в отношението с кучето, но с изместен фокус и носи доста проблеми и нелепи последици.
Звучи така: „Всяко куче е такова, каквото си го възпиташ.“ Дали?
Говорихме за това, че поведението е комбинациая от природа и възпитание. Това ще рече, че вашето кученце притежава набор от гени, наследени от родителите и прародителите му, които до голяма степен определят качествата му, силните му страни, слабите му страни, изобщо същността му, а вие, в качеството си на стопани, се наемате да боравите по един или друг начин с тези вече налични гени. Не пишете върху универсален бял лист, а анализирате готовата уводна част върху специфичен лист и дописвате сюжета.
Разбирам, съобразявам се, комуникирам и контролирам. Не го променям.
Това е формулата. Има я и другата крайност. Изоставените от стопаните си, подобни на питбули кучета, са стотици и ежедневно броят им расте. Все по-често срещана причина за това изоставяне е проявена агресия към хора от страна на кучето. Масово тези кучета не са малтретирани. Много от тях са отглеждани като разглезени диванни аксесоари. Въпреки цялата неземна любов и грижи, които получават от стопаните си, в един момент започват да ги хапят. Ваксинирането често е приключение, защото кучетата реагират нападателно дори при нищожния дискомфорт от боцването на иглата.
Кой ги е възпитавал да хапят и защо го правят, след като не са били обучавани за това? Защото това отново са гените. Гените, които се размиват все повече при всеки следващ микс, наричан „питбул“ само поради това, че външно прилича на питбул. Но нищо повече.
„Защо напада кучета, с които до вчера играеше?“
Също толкова редовно с мен се свързват стопани, които или търсят насоки за професионална помощ, или вече са взели решение да се разделят с питбула си, защото се е оказало, че след навършване на определена възраст е започнал да напада кучетата, с които досега си е играел в парка.
Разбира се, че това поведение може да представлява дискомфорт или пък сериозен проблем. Но то е било очаквано. Ако човек иска да отглежда кученце, което да пусне да играе с всички останали в парка, докато той си пие кафето и води приятен диалог с другите стопани, то питбулът, дори не в чистия си вид, е последният правилен избор.
Казусът не се състои в това защо питбулът изпитва известна нетърпимост към кучета. А в това защо стопаните са се насочили към питбул, след като очакват от него да се държи като съвсем различна порода.
Хората постоянно търсят помощ за социализация на питбул. Много хора предлагат услугата социализация, като включват и питбула в клиентите си. В съзнанието на почти всички е загнездена представата за мило кученце, което играе с останалите в парка и няма понятие как да ползва зъбите си при нужда. А когато тази идилия все пак не се постигне, кучето понася вината.
Уви, социализацията не е панацея, която да гарантира липса на конфликти или агресивни реакции. Тя е запознаване на кучето с околната среда, въвеждането му в социален живот и адаптация на стопанина към капацитета, който кучето има за вписването си там.
Всички казват: „Кучето ми се държи по този начин, искам да го променя“.
Но все още очаквам да чуя „Кучето ми се държи по този начин. Защо го прави, може ли и трябва ли да се промени?“
Първата грешка на стопаните е, че не са проучили какво куче се очаква да вземат и дали е подходящо за тях, а след като вече са се сдобили със същото, започват да приписват вина на кучето. Открояват като дефект поведение, което е било заложено в селекцията, респективно гените на кучето… като качество. Първата грешка е, че търсят помощ за решаване на проблем при кучето, който не съществува.
Втората грешка е получаването на таква помощ.
Положението се утежнява още повече, когато волно или неволно, хора с различни сфери на дейност започнат да злоупотребяват с тези стопани и тези кучета.
Не са едно и две кучетата, предимно питоподобни, не питбули, чието поведение се е налагало да поправям, след като са минали курс на обучение при случайно избран треньор. Моля да бъда разбрана правилно – уважавам треньорската професия, както и всяка друга. Когато се изпълнява от достатъчно компетентни, етично и морално отговорни хора. В страната ни обаче същата е свободно практикувана. Няма определени критерии, които трябва да бъдат покрити, за да може човек да се нарече треньор.
Снимки: автора
Следва: Социализацията не е панацея
