Американският питбул териер редовно е определян като агресивна порода. А дори хората, които (съвсем правилно) избягват генерализирането на цели породи, определят като агресивен питбула, който не се разбира с други животни. Нека разгледаме малко по-обективно тази „агресия“, като наблягаме на „питбул“, не на „питоподобно“ – с второто е доста по-сложно и индивидуално. Toeст, ако сте си купили „питбулче“ от случайна обява в Интернет, без доказано потекло, написаното по-долу надали се отнася за вашето куче. Визират се единствено чистопородните, типични представители.
Породата не може да избяга от корените си и не трябва да го прави
Питбулът в чистия си вид трябва да е безопасен за хора, особено внимателен с малки деца, като е съвсем очаквано, но не задължително да не приема животни.
Срещаното тук-там определение „the ultimate fighting dog“ не е далеч от истината. Кучетата не могат да говорят, те се бият. Това е начинът им да „си вдигнат скандал“ – логично и нормално.
Да, боевете с тези кучета често завършват със смърт, ако няма намеса от човек.
Да, много питбули, участвали в боеве, се предлагат за осиновяване и една минимална част от тях намират домове, защото хората се страхуват. Това е агресивният убиец. Как ще го отглеждат с детето си, примерно?
Отговорът е… лесно. Пословичната агресия при питбула, особено в контекст на битка, всъщност не е агресия. Това е така нареченият „гейм“ (gameness). Селекцията на породата не се базира на агресия, а на гейм. Това означава борбеност. Борбеност, изключително, само насочена към животни, не към хора.
Агресията е трудно за контролиране първично поведение, в случай, че изобщо може да се контролира, не винаги предвидимо. Винаги опасно и винаги избягвано, както при кучетата, така и при хората. Борбеността е предвидима нагласа, мотивирана по съвсем различен начин.
Така спряганото куче-убиец не е непременно агресивно, то е борбено. Това не означава, че животът му трябва да се върти около дебнене на всичко, което мърда с тенденция същото да бъде унищожено. Кучето може да приема други животни и да е напълно добронамерено към тях. Може да е социално със себеподобни. Не означава също, че въпреки цялата си добронамереност няма да се сбие.
Означава, че когато или ако някога се стигне до конфликт, приеме го за предизвикателство и прецени, че ще се сбие, го прави с цялата си амбиция, без никакъв страх, без никакво намерение да отстъпи. С радостен трепет в душата и с безкомпромисна целенасоченост. Води битката си до край, независимо дали печели или губи, с пълна загуба на чувство за самосъхранение.
Осъзнава кога е на края на силите си, но това не го спира. Убива или умира. Не означава, че ще започне битка, означава, че участва ли в такава, ще я завърши. Отнесено към човешки качества е най-близо до „кураж, чест“.
Питбулът не търси плячка, реагира на опонент
Това не се възпитава. Не става с така лансираното „озлобяване“ на кучето, не става с вид обучение. Не може да се „обучи“ в кучето, ако го няма генетично заложено, нито може да се изкорени, ако го има.
Тази борбеност, „геймът“ не трябва да се бърка с агресията, с ловния инстинкт (prey drive) на ловните кучета към плячката, с териториалното пазене на охранителните кучета, със защитата при кучета, обучавани за лична охрана и т.н. Няма връзка.
Агресивна реакция при конфликт също не може да се генерализира като агресия.
Кучето с това качество е изключително самоуверено, често с нагласа за феър плей.
Това е качеството, което кара останалите кучета сами да пресичат на отсрещния тротоар, разминавайки се с видимо спокойния питбул.
Не са рядкост питбулите, дори участвали в боеве с кучета и такива с известна нетърпимост към себеподобни, които приемат дребни кученца, котки, бебета животни и беззащитни кучета. Това се случва, защото тези животни не са предизвикателство. Поведението и нагласата им не представляват компрометиране на лидерската позиция на питбула – не са „достойни опоненти“.
Разбира се, възможно е питбулът да е агресивен към животни като цяло. Напълно възможно и това не представлява проблем, но не е основното търсено качество.
От друга страна, това, че кучето е агресивно към животни, не гарантира, че притежава борбеност/“гейм“. Фактът, че инициира конфликта, че започва битката или се включва в нея, не означава, че ще има желание да я завърши и няма да отстъпи, да се предаде, да избяга.
Всички сме виждали кучета, които лаят истерично, дърпат се и се зъбят на кучето отсреща. Това почти никога не е знак за агресия, много рядко и за борбеност. В масовия случай е знак за несигурност. По този начин кучето предупреждава, че не се чувства комфортно в присъствието на другото. Несигурността е абсолютно недопустима за питбула.
Виждали сме също наежената козина – по продължение на гръбнака, козината заема форма на гребен. Също недопустимо за питбул, сериозен дефект.
Има отделни индивиди, които са по-шумни – издават звуци, мятат се – това се дължи на нетърпението им, различава се от обикновения лай. В идеалния случай питбулът не издава много звуци, възможно е и никакви, не лае, може дори да не помръдне от мястото си, не „наостря козина“, намеренията му се четат в стойката и погледа. Достатъчно категорични, за да „информират“ животното отсреща за нагласата.
Именно в това се корени „сериозността“ на породата. В този „гейм“ е спецификата, която не всеки разбира, но която някакси всеки е готов да съди. Резултатът за породата от това неразбиране е пагубен.
А как да боравим правилно с тази борбеност… Очаквайте в следващата статия.
на сн. Малик, фото: Нина Огнянова
