Тоса ину

 

Куче, чиято легенда не е мит

 

 

Без съмнение Тоса ину е едно от най-впечатляващите кучета, но и в същото време твърде малко разбрано като порода.

 

Неговата история е свързана с боеве

 

тоса ину японско куче

Родното място на Тоса е Шикоку, малък японски остров. Върху неговия характер рефлектират много характеристики на японската култура и манталитет. Породата е именувана така на района, от който произлиза, старата провинция Тоса, известна днес като префектура Кочи. По това време тази префектура е известна като едно от двете основни места за кучешки битки – другата е Акита.

 

Дълги години тоса ину е използвана за битки. Исторически, кучешките боеве са били много популярни в най-различни японски провинции и по-специално в Шикоку. Тоса ину е продукт на обмислена селекция. Прародителите на днешната тоса са били средни по размер кучета – Нихон ину, туземно японско куче, което е било развъждано за лов на диви мечки.

 

През 1854, Японското правителство отменя Националната политика на изолация , и Япония става много посещавана от чужди туристи страна. Това се отразява и на породата.

Все повече традиционни кучета за битки от Япония се изправят срещу европейски бойни кучета. По-дребният Нихон ину започва да губи редовно от по-едрите западни породи бойни кучета. Тези загуби били непоносими за японците, които приемали всяка загуба като позор. Постепенно, развъждачите на тоса се ориентирало към това да развъждат по-едри, по–агресивни и свирепи кучета, като вляли кръв на мастиф, немски дог, булдог, бул териер и пойнтер.

 

Странно тук стои пойнтерът, но през 1876 година кръв на германски пойнтер била също влята заради неговия хармоничен и устойчив темперамент и високо развито обоняние. Мастифът (1874), бил кръстосан с породата заради неговата изключителна мускулатура и структурата на черепа. Това довело до тежки и тромави екземпляри, така че се наложило да се влее кръв и на немският дог (1924) за да се уравновесят грамадните размери и да се съчетаят с атлетизъм и гъвкавост. Булдогът (1872), бил търсен заради неговата захапка, много мощна предница, докато бултериерът бил използван заради неговата твърдост и издръжливост.

 

Въпреки смесването на тези породи, благодарение на които се появява тоса ину, всяко следващо вливане изисква от развъждачите да се върнат назад към зараждането минимум 3 генерации назад, докато се създаде стандарта на породата. Повече от 100 години назад тези кръстоски резултират в зараждането на днешната тоса. Постепенно тоса започва да се разпространява в други провинции на Япония като бойно куче и неговата популярност расте.

 

По време на Втората световна война породата е почти пред изчезване и малко кучета се запазват в Япония. Впрочем, тоса процъфтява в Корея, където е била експортирана по-рано.

 

След втората световна война възобновяването на популярността на кучешките боеве, организирани съвместно в Япония, Тайван и Корея възкресяват тоса ину. Това довежда наистина до “производството” на свирепи бойни кучета. Според японския боен стил от тоса се очаква да се бие безшумно, неотстъпчиво и открито. Със времето тоса се превръща в едро, гъвкаво, атлетично куче, което не е склонно да лае и е абсолютно безстрашно.

 

продължава Тук