Питбул или Дого Аржентино, част 2

Двама с твърд характер и добро сърце

Убийци ли са те?  Каква е истината?

Винаги, когато говорим за кучета като дого и питбул, започваме с уточнението,  че и за двете породи не всички собственици са подходящи. Или ако повече ви харесва – тези две породи не са подходящи за всеки.

С други думи собственикът на дого или питбул трябва да е човек, който притежава нелесната смесица от чувствителност, твърдост и осмислен авторитет.

Следователно, тези две породи кучета не са никак подходящи за човек, който търси в кучето символ на сила, а още по-малко ако е несигурен в себе си, възлага на своя любимец задачата да му пробива път към уважението и зачитането в обкръжението му.

Тук трябва да изясним понятията „агресивност” и „агресивно куче”, вървящи като етикет на тези две породи. Абсолютно неоправдано е предубеждението, че питбулът е агресивен и опасен за хора. Историята на тази порода е неоспоримо опетнена с много кръв, но става дума за кръвта на негови събратя, срещу които е бил принуждава да води битки.

Днес може да се говори за една по-различна мярка за вътревидова (насочена срещу други кучета) агресия и междувидова (насочена към човека).

„Отрицателната слава, която е създадена на питбула, неговата агресивност и опасност за човека, не почиват на реална основа.

Вярно е, че той първоначално е селекциониран за битки, но само срещу негови себеподобни” – твърди М. Тичино, дългогодишен отглеждач на питбули.

– „Противно на вярването, станало вече популярно, питбулът е куче, на което може да се разчита, покорно и привързано същество, в него няма генетично заложена омраза към човека.” Проблемът е несъмнено в този, който притежава кучето.

Друг собственик на питбули и учен потвърждава: „Стигнах до извода, че в питбула едновременно съществуват два различни начина да изрази същността си на куче: безмилостният боец и игривият закачко. Оттам нататък всичко зависи от волята на стопанина, комуто той е изцяло подчинен.”

Подобно изказване важи и за дого аржентино. Допускайки известна склонност към агресивност (не би могло да бъде и по друг начин, след като години наред, а  и днес е използван за лов на дивеч, който е опасен), когато е в близост до човека, дого умее да бъде много уравновесен, привързан и чудесен с децата.

Както в случай с питбула, и за южноамериканския молос трябва да се каже, че едно погрешно насочване от треньор или, още по-просто, едно несъответстващо ръководене от страна на човека, лесно могат да подбудят кучето към опасни реакции.

Това може да се сравни с притежание на много остър нож, който, поставен в добри и опитни ръце, може да бъде много полезен и обратното – в неподходящи ръце може да се превърне в опасно оръжие.

Правилното отношение към дого аржентино не е основано върху черти, които могат да го направят опасен, а върху онези характеристики, на чиято основа могат да се развият много полезни способности.

Включително и на сигурен гард на човека, тъй като проявява голяма привързаност: един естествен инстинкт ,без това да е основната му функция. Само видът му е достатъчен да вдъхва респект на злонамерените хора.

В заключение: намираме се пред две породи, които в много отношения си приличат и най-правилното отношение е да бъдат уважавани съответните им характерни черти.

Разбира се, гласовете на хората, които ги разбират и обичат, които сериозно и съзнателно напомнят качествата и заслугите на тези кучета биват заглушавани от много по-гръмкия хор на тези, които ги ненавиждат и ги атакуват по принцип.

След толкова десетилетия, през които тези кучета се придружавали с пълно доверие човека, трябва да погледнем как всъщност стоят нещата, като проявим смирението да признаем кои провинения се присъждат на кучето и кои на поведението на хората, при които те са попаднали.

За да се разбере колко погрешно им се приписва етикет „убиец” достатъчно е да се погледнем хрониките, които регистрират участието на тези две породи в много полезни за човека дейности като пет-терапията, например, или полицейска служба, или участие в спасителни акции след големи катастрофи.

Факт е, че това се случва основно в САЩ и в не много други страни, именно поради обезпокоителния ореол, който ги окръжава.

Вестникарският ефект

„Да се удари един юмрук в корема на читателя, защото всъщност това е което той желае”.

Това правило не се преподава в журналистическите школи, а още по-малко ние бихме приложили. Но истината е, че черните хроники продават изданията на вестникарите, респ. читателят търси това.

На тема кинология, да се нанесе удар в корема означава да се създаде чудовище, което да се разпъне пред очите на читателите, като че ли от страниците на вестника оживява сериал на ужасите. Най-апетитната възможност да се постави това в действие е когато е налице случай, в който кучето е станало главно действащо лице в някоя кървава разпарва.

Тогава животното става чудовище, демон, неконтролируем и ужасяващ, а жертвата – изкупителния агнец на човешката глупост, която позволява да се притежават такива четирикраки зверове.

И днес ние сме свидетели на резултатът от това – BSL е най-яркото потвърждение, че кампаниите имаха желания и предначертан успех. Юмрукът в корема е нанесен от ловкостта на хроникьора, който няма да пропусне да отбележи някои мъчителни подробности (заглавие в наш седмичник: Аржентински дог ИЗГРИЗА пенсионер).

Като всеки самоуважаващ се ужас, главните герои са обикновено едни и същи, с изписването само на името им читателят е подготвен за хоръра: питбул, ротвайлер, бездомните са сред фаворитите. Един от тях, едно ухапано дете и историята е готова. Чудовището се връща, поразява отново, а ние ги търпим!

Разбира се, че е много по-лесно да се изстрелват тлъсти заглавия, отколкото да се търси истината във фактите: по-лесно е да се жигосат кучетата като чудовища, отколкото да се направят справедливите изводи и разграничения.

Много повече ще се продава статия в стил ужас, отколкото друга, която би напомнила, че в 90% от случаите вина носят единствено собствениците с тяхното повърхностно, а често и криминално отношение.

Всичко това в крайна сметка ние го разбираме, но се питаме, къде отива тогава професионализма, културата и уважението към тези, които всеотдайно и сериозно се отнасят с тези „чудовища”?

Част 1 – можете да видите тук

 

Радостина Тонева

Създател и главен редактор на списание Моят Приятел Кучето от 1993, понастоящем превърнало се във Уебсайт Моят Приятел Кучето. Учредител на клуб Дого Аржентино - България.

Виж Още