За Каракачанското куче

или как дяволът чете евангелието

в три части

от Николай Атанасов

Може би читателят се възхищава на хубавата снимка и същевременно се възмущава защо е зачеркната.

Следващият текст дава отговор на въпроса.

Българско овчарско куче, влашко, вълкодав

Едва ли има любител на нашето овчарско куче, който да не е запознат със споровете, които се водят около името му.

В различни печатни издания, електронни медии и интернет се наблюдава едно постоянно преплитане на названия от рода „българско”, „влашко”, „вълкодав”, „каракачанско, „меча порода”, „овчарско”, „пастирско”, „родопско”, „чобанско” и т.н.

Сред населението особено силно битува названието „каракачанско”. И това е така, защото има тенденциозно наслояване на теории, опиращи се на много съмнителни източници.

Тази публикация няма за цел да разнищва в детайли истините и лъжите, фактите и фалшификациите. Долните редове са провокирани единствено от спекулирането с една единствена публикация, която „апологетите” на т.н. порода „каракачанско куче” използват като мотивация за логично неиздържаните си твърдения.

В защита на своите теории те цитират публикация от немския ветеринарен лекар Ханс Петерс, написал една кратка статия от 5-6 страници, в която споменава за кучето на каракачаните. Въпреки многократно отправените им покани да поместят тази статия, да посочат как и до колко мотивирано авторът развива тезата за българска порода „каракачанско куче” те не предприеха нищо.

Възниква въпросът – Защо? А отговорът не е много сложен – или защото те не познават съдържанието на статията, или защото информацията в тази статия не се явява в защита на техните твърдения.

Д-р Петерс посещава България през 30-те години на миналия век и в един кратък описателен текст поднася информация за кучето на каракачаните. Не може да се отрече фактът, че той ползва и няколко научни обекта. Това са два черепа на мъжко и женско куче (баща и дъщеря). Друг е въпросът, че те не могат да бъдат достоверен източник, даващ характеристика на цяла порода.

И така, да започнем по ред.

Ханс Петерс започва краткото си съобщение със своеобразно оправдание, че много трудно по земите на Балканите могат да се намерят автентични представители на първоначалните форми на домашното куче. Самият той казва: „Колкото повече се отдалечаваме от Централна Европа, толкова по-несигурни стават нашите знания за първоначалните форми на домашните кучета…”, продължавайки по-нататък, че в най-скоро време смесването ще бъде толкова голямо, че „…ще изчезнат съвсем”.

Няколко абзаца по-надолу авторът продължава „Срещнах породата първо при каракачаните – овчари-номади, чиито летни пасища се намират високо в Родопите…”. „Те държат кучетата за да пазят техните големи стада от овце, но районът на разпространение се простира със сигурност и извън Родопите – върху останалите централнобалкански планини; може би навсякъде нататък, където се отглеждат овцете от породата цакел…”

Ако анализираме казаното до тук, можем да направим няколко извода:

1. Още през 1938 г. д-р Петерс заявява, че все по-трудно може да се говори за чисти породи кучета, които стремежът към елитно развъждане в животновъдството постепенно ще претопи.

2. Д-р Петерс посочва, че първо (което не означава единствено) среща кучетата при каракачаните, за които правилно казва, че са номади. Това логично отговаря и на следващите въпроси, че това са скитащи (мигриращи) пастири с непостоянно местообитаване по летните пасища високо в Родопите.

Следващата аналогия е, че след като има летни пасища, има и зимни такива. А именно зимното пасище е мястото на постоянно местообитаване, родното място на тези, които преживяват чрез циркулиране от едно място на друго.

3. Д-р Петерс изключително точно и научно посочва породата овце – Цакел. Той не я нарича „каракачанска”, „пременка”, „рачка” или с всяко едно друго име, дадено й от местното население за съответния район.

4. Д-р Петерс набляга „районът на разпространение се простира със сигурност и извън Родопите – върху останалите централнобалкански планини”.

И е прав. Прав е от една страна, че това е тип куче, което се среща на територията на Целия Балкански полуостров, но използващо топонимите за съответния географски район или балканска държава.

следва продължение

 

Радостина Тонева

Създател и главен редактор на списание Моят Приятел Кучето от 1993, понастоящем превърнало се във Уебсайт Моят Приятел Кучето. Учредител на клуб Дого Аржентино - България.

Виж Още