Японският хин – елегантна източна миниатюра

Често чуваме някой да казва:“Не обичам малките кучета“. Истинският проблем на породите-играчки, както ги определят англосаксонците, е че никой не се навежда на 25 см. от земята, за да ги види. Другият проблем е, че действително малко хора имат представа колко е по-лесно е да се споделят ритмите и изискванията на съвременния живот с едно портативно четириного.

По първа точка становищата на четириноги и двуноги са непримирими: което и да е мъниче има самочувствие на голямо куче, с характер, привързаност и обич в излишък. Наистина, понякога е достатъчно да престанеш да измерваш света в сантиметри, за да успееш да приемеш цялата хармония на миниатюрните форми, красотата на космената покривка и живостта на погледа.

По втората точка: лесно е да се намерят доводи „За“ – това е едно прелестно живо космато кълбо, което е придобило пропорциите на голямо куче. Хинът може само да потвърди становището ни: това е едно мъничко ориенталско бижу, с копринен косъм, жив и интелигентен израз, със симпатичен, но не и натраплив характер, изпитващо непреодолима потребност да дава и да получава обич.

В страната на тихата утрин

Външният му вид е типичен за куче от Изтока: с къса муцуна, кръгли очи, изпълнено с достойнство държание. Малкият дворцов сановник е готов да скочи като котка на скута, почти да мърка от удоволствие и от височината на този мек и удобен жив престол да има усещането, че света е в краката му.

От върха на носа до ресничките на опашката си, хинът е куче от древно японско потегло. Според някои, произходът му се губи в Страната на тихата утрин, днешна Южна Корея, докато други автори твърдят, че неговата родина е съседен Китай: хинът вероятно е бил близък родственик на пекинеза. Не липсват и по- авантюристични хипотези: внесени от пътешественици, от будистки монаси или от емисари на Императора на Изгряващото Слънце, през VIII век предците на хина били подарявани от корейските властелини на японския двор. Исторически е известно, че още през V в. са съществували интензивни взаимовръзки между Китай, Корея и Япония и че, било от Корея или от Китай, са давани малки на ръст кучета на управляващите в Япония. Също така е сигурно, че породата, такава, каквато я познаваме днес, е дело на селекционирането  и в Япония. Тази страна е добре позната с умението си да извайва природните организми според собствения си деликатен вкус, най-често миниатюра: прочутите бонсаи и невероятните червени рибки с фантастични форми, размери и цветове.

Хинът представлява върховен пример на тази селекция, приложен при кучето. Не случайно всички останали японски породи са означени с наставката „ину“ (куче), докато хинът е хин … и точка.

Тези кучета-играчки били много ценени, притежавани изключително от благородниците, понякога дарявани на личности като дипломати и чужденци, удостоени с превилегии от страна на Двора. Всеки благороднически дом притежавал и отглеждал хин, всеки – по свой собствен стандарт, с различни размери и характеристики. Поради тази причина и днес все още всред кучилата се раждат екземпляри с различен ръст и може да се случи да имате деветмесечно кученце, което удобно да се побира в шепата на едната ръка, докато братчето му е значително по-едро.

Пристигането му на Запад

Хинът пристигнал на Запад през 1800 година, следвайки дипломатическите и търговски пътища, които, макар и много трудно, били отваряни към Япония. Основни били два: първият – към Европа, в частност от Холандия към Великобритания, вторият – към Съединените щати. Англичаните са били тези, които, като големи кинофили, се заели с възстановяването на породата след ужасните събития около Втората Световна война, когато с падането на Империята на Изгряващото Слънце, било разпоредено унищожаването на всички екземпляри, притежавани от благородниците. Отделни екземпляри се спасили благодарение на обичта и пристрастеността на японските отглеждачи, както и на вещата селекционерска работа на британските кинофили.

Още преди войната, паника сред любителите вселили земетресенията. Една от личностите, изиграла голяма роля за запазването и развитието на съвременната порода, г-жа Инеко Шимогава, по повод на земетръс била принудена да се премести в Кобе, където през годините 1930 и 1940 продала много хинове на американците. По време на войната й забранили да държи кучета с изключение на полицейски и за охрана. Тя се премества в Токио, където не я познавали и успяла да скрие няколко хина, купувайки ориз и друга храна с парите, които получила от продажбата на копринените си кимона.

Малки и мили, хиновете наистина са елегантни като източна миниатюра, при това – с достолепието на знатна личност

В Съединените щати породата станала известна като японски шпаньол. Масово внасяните кучета били продавани на търговци от тихоокеанското крайбрежие, там ги аклиматизирали и препращали из континента, чак до източния бряг. За нещастие, от там и страшната поговорка „Ако имаш неприятел, подари му хин. Подаряваш му мъртво куче“. С течение на годините селекцията сложила край на проблема и днес породата се радва на добро здраве. Японският шпаньол е бил признат от Американския Кенел круб, като през 1970 година променят името му на японски хин.

Към края на войната европейски и американски отглеждачи помогнали на хинът да се завърне в родината си, като се има пред вид, че по време на войната хинове в Япония не се отглеждали.

Концентрат от противоречия

Той е елегантен и едновременно смешен, достолепен, а при това закачлив, облечен с гъста козина и богата космена прокривка, която обаче не изисква големи грижи, а личността му се съчетава отлично с тази на приятеля-човек. Може да изглежда независим, било защото е склонен да се възприема на еднакво равнище с хората, било защото умее да избира кой и какво му допада, а също така кога и как да направи нещо.

Едновременно с това обаче, е много зависим поради насъщната си нужда от обич. Окончателно развенчавайки легендата, че е куче за всички, длъжни сме да заявим, че хинът е идеалният приятел на изтънчения, любезния човек, който би оценил нуждата му от обич и другарство. Не е подходящ за хора, на които не харесва много близкия контакт с куче: обича да седи по диваните, да се гуши и спи в скута на човека или поне да бъде достатъчно близо, за да го вижда. Това не означава, че не може да бъде приучаван да остава сам. Но ако трябва това да е по цял ден би било добре да му осигурите компания на негов събрат. В такъв случай рискувате да имате две кучета, жадуващи за ласки и внимание!

Макар да се отнасят дружелюбно с което и да е куче – стига да не са изложени на опасност да пострадат поради размерите си – хиновете предпочитат малките приятели от същата порода. С тях се развихрят в комични игри и бързо стават неразделни. Хиновете живеят в мир и съгласие и с котките, поне с общителните котки, и ако се случи да ги подгонят, то това винаги е само игра.

Полади голямата си чувствителност и склонноста да живеят в много тясна близост с човека, хиновете имат способността на усвояват многобройни думи, а също и отношения, обноски, душевни състояния, лесно се възпитават. В сравнение с другите дребни породи, са по-малко живи и активни, вдигат добре тревога, но никога не са досадни и нахални, винаги щастливи и добронамерени. Не се нуждаят от много движение, ако имат достатъчно игри и компания вкъщи. Сменят сезонно косъма си, обаче дребният им ръст ограничава неудобството. Женските сменят косъма при всяко разгонване.

Общо взето не е трудно да се грижиш за тях – нуждаят се от едно къпане месечно, грижи за космената покривка, ноктите, почистване на очите. Живеят в добро здраве и активност до 12 години.

Едно мъниче сред тълпата

Хин изискват специално внимание извън дома, понеже малкият им ръст и любезен нрав ги правят уязвими по отношение на по-едрите и напористи техни колеги и на хилядите градски опасности.

Те са общо взето, здрави кучета, но са селекцонирани с оглед на определена среда – вътрешността на къщата, където личи, че са щастливи. В огормния външен свят могат да се почувстват смутени, объркани и дори уплашени, ако не са имали възможност да получат този опит от малки. Ако, напротив, са свикнали да излизат, в състояние са да се оправят превъзходно всред обкръжаващия ги свят, назависимо от дребния си ръст, старателно избягвайки краката на минувачите и прилагайки трикове и стратегии, за да избегнат опасностите, когато играят с други кучета.

Имат отлична памет и безпогрешно знаят кой е добре дошъл и кой – не, бил той човек или куче. Някои са общителни и дружелюбни дори и с непознатите, други са резервирани. Случва се, както и при други кучета, да имат предпочитания към мъжете или към жените. Това обикновено е обусловено от първите контакти на кученцето с човека. Първият жизнен опит формира трайно характера му и също може да го накара да предпочита жените, ако първият му приятен опит е бил свързан с лице от този пол, или, с мъжете, в обратния случай.

Въпреки че са напълно в състояние да ни следват без каишка, могат да се загубят в тълпата и да се окаже, че е невъзможно да се завърнат сами вкъщи, нещо което правят лесно кучетата с голям ръст. Както при всички породи с къс нос, летните разходки трябва да се правят в прохладните часове, понеже зле понасят горещината.

Още за Японския хин – ТУК 

Радостина Тонева

Създател и главен редактор на списание Моят Приятел Кучето от 1993, понастоящем превърнало се във Уебсайт Моят Приятел Кучето. Учредител на клуб Дого Аржентино - България.

Виж Още