Не можем да прилагаме „вълча логика“ за всичко, което правят кучетата. Въпреки някои визуални прилики, кучетата не са вълци.
Териториалният инстинкт и произтичащото от него поведение при съвременното домашно куче е тема, която се обсъжда отдавна със силни аргументи от двете страни, стоящи на диаметрални позици.
Концепцията за териториалното поведение на нашето куче днес произтича от убеждението, че кучетата все още притежават характерискити, напълно сходни с тези на вълците, дори след хиляди години на дивергенция и опитомяване. Тъй като вълците са териториални и притежателни животни, следователно, самите кучета също имат тази характеристика на поведението си.
Така че, преди да тръгнем, е важно да си напомняме за много важен факт :
Кучета Не са Вълци.
Обратно към териториалния инстинкт . Александра Семьонова изглежда поддържа по-скоро аргументи в подкрепа на „НЕ“в книгата си „100 най-глупави неща“, като обсъжда как самите „територии“ са географска област, защитена от животно от други животни, обикновено от своя род. Често се защитава по различни причини: това е мястото, където групата е в безопасност, източник на хранителен ресурс, семейстевност.
Кучетата не се нуждаят, нито жадуват за същите ценности в живота си – те нямат нужда да защитават храната, тъй като тя често се предоставя свободно и лесно. домът им е управляван и в безопасност. Входът му се контролира от хората. Кучетата всъщност жадуват за промени: те искат да изселдват нови места, обичат разходки, по време на които откирват нови стимули. И може би най-важното от всичко, добре социализираните кучета се радват на компанията на други кучета, които не са част от непосредствената им социална група или „глутница“, за да използват архаичния термин. Да, за голяма част от кучетата, непознат, бил той човек, куче, котка трудно ще влезе в зоната им, но това са по-скоро породни характеристики, а не вълче поведение.
Само тези точки биха могли да послужат като отправна точка в полза на теорията, че териториалността е мит, когато се говорим за нашите домашни кучета.
И докато териториалният инстинкт в най-суровата, най-анималистична форма, която излагат вълците, не е нещо, което виждаме ежедневно в нашите ежедневни кучета.
Кучетата не са териториални или притежателни по един и същи начин, и поради същите причини, поради които тези характеристики се проявяват при вълците.
Когато разглеждаме териториалния инстинкт, първо трябва да определим какво всъщност означава „територията“ за едно куче.
„Територията“, на която опитомените ни кучета все още е много вероятно да защитят, което им помага да се чувстват в безопасност и да намалят нивата на стрес, всъщност е микротериторията, в която се намира самото куче – т.е. негова непосредствено и лично пространство или малко по-голямо пространство около него, което може да се състои от легло, стая или може би от време на време дори самата къща, в която живее, в зависимост най-вероятно от сигурността (или липсата на такава), която конкретното куче чувства или преживявания. И както при много неща, свързани с нашите кучета, трябва да имаме предвид контекста, в който се показва поведението на кучето, а не само самото поведение.
Стивън Будянски подкрепя тази точка в „Истината за кучетата“, казвайки, че въпреки че териториалният инстинкт наистина е силно намален при кучетата в сравнение с вълците, териториалното поведение все още може да се прояви и може да бъде усилено по време на чувство на страх и безпокойство. Когато едно куче се страхува, то се чувства по-уязвимо, а уязвимостта означава, че кучето ще иска да се запази, което по подразбиране ще означава опит за намаляване на вероятността от инвазия в личното му пространство, което би могло да го види нападнато или ранено ( колкото и да е голям или малък, той смята това пространство или „територия“ за своя).
Той ще направи това, като показва признаци на агресия и отблъсква потенциалните нашественици чрез лай и други заплахи или предупредителни знаци, за да държи възприеманата опасност далеч от територията, която е определил като пространство, в което е в безопасност, и на безопасно разстояние от потенциална вреда.
Опазването на ресурсите е също така добре позната и добре документирана поведенческа черта, която повечето кучета в един или друг момент показват, в различна степен и крайности. Кучетата могат да показват поведение на бранене на ресурси, като пазят много неща; храна, играчки, легла, зони в къщата, техните си хора. Както бе споменато по-горе, именно контекстът, в който се намира кучето, е вероятно да създаде или изостри това поведение.
Например, куче, което изпитва нередовни или несигурни модели на хранене, които често го оставят гладно за дълги периоди от време, вероятно ще пази храната, която получава, много внимателно, дори агресивно, от страх от потенциалното забавяне на следващото хранене. Кучетата, които са заели удобно място на диван или особено мек килим, могат да го защитават, когато живеят с други кучета, за да си гарантират спокойствието.
Във всеки случай има определено, умишлено притежание, проявяващо се върху предмета или средата, която те са си пожелали.
Когато коментираме характера и чертите на кучето винаги трябва да имаме предвид контекста, в който се проявява определено поведение.
В „Доминиране при кучета“ от Бари Итън той потвърждава, че охраната на ресурсите наистина е демонстрация на притежание, но отбелязва, че не бива да се бърка с това, което мнозина често разглеждат като куче, което се опитва да се наложи над другите в йерархията, т.е. отстоява статуса на другите – „статус“ като ревност и вина, са човешки черти, които се отнасят конкретно за хората; кучетата не се опитват да утвърдят статут, тъй като не живеят в структура на глутница и не работят като товарно животно, за да се наложи да утвърдят статут сред останалите в тяхната среда. Владението, за разлика от статуса, не е преобладаващ „манталитет на глутницата“, а произтича от основния инстинкт за оцеляване, който проявяват почти всички животни.
Тери Райън и Кирстен Мортенсен говорят още по-подробно до степента на притежание в „Надхитряне на кучета“, описвайки подробно различните варианти, в които може да се прояви. Например, агресия за притежание може да се прояви, когато кучетата претендират за ценен ресурс и е еднакво наречена доминираща агресия и териториална агресия. Кучетата, проявяващи някоя от тези черти на поведение, могат да показват комбинация от нападателни или отбранителни компоненти, които също могат да бъдат насочени както към хората, така и към други кучета – целта не винаги се разглежда от кучето, а „нещото“, което той е да бъдеш притежателен, което е основната грижа.
Така че, доколкото кучетата не са териториални или притежателни по един и същи начин и поради същите причини, поради които тези характеристики се проявяват при вълците, има елементи от тези тясно свързани поведения, които все още съществуват в нашите кучета и имат потенциал да се проявят при определени обстоятелства и среда . За щастие, чрез разбирането на първопричината за това, което може да е причина кучето да бъде териториално или притежателно, могат да се предприемат стъпки за пренасочване и дори изкореняване на това общо нежелано поведение от нашите кучета – нещо, което с див канид като вълка би било почти невъзможна предвид екологичните и контекстуалните различия между дивия вълк и опитоменото куче.
