Този знаменит световен мъж е известен като гениален поет, нежен лирик, безпощаден сатирик, драматург, театрал, полиглот, многостранен спортист въпреки недъга си – ездач, плувец, стрелец, фехтовач, борец за правда на неоправданите.
Славата му има и друга страна – поетизирани в творчеството му връзки с много жени придават на контактите му с красавиците на Европа очарованието на греха.
Има, обаче, една проява на тази необикновена личност, която някак все „изпада” от характеристиките му – това е огромната му любов към животните.
Както повечето деца и Байрон като дете обичал да играе с животни, особено с кучета и коне, които му ставали неразделни приятели и за които сам полагал много грижи.
Сведенията за тази любов към животинския свят са избледнели с времето, но има някои запазени истории.
Като студент в Кембийдж лорд Байрон си купил малко кафяво мече, с което не се разделял, дори го водел със себе си на лекции.
По време на пътешествието си по Средиземно море (резултатът е знаменитата поема „Странстванията на Чайлд Харолд”), в открито море Байрон забелязва един орел и без да се замисля, инстинктивно изважда пистолет и прострелва птицата. Раненият орел паднал в морето.
Байрон се хвърлил да го спасява, но птицата починала след няколко дни. Байрон дълбоко се разстроил за безсмислената си стрелба и се зарекъл никога повече да не стреля по невинни животни.
И, както свидетелстват приятелите му, удържал на думата си. Но увлечението му по стрелбата предизвикало паника сред жителите на Мисулонги – не останало глинено гърне по оградите и покривите на къщите.
След завръщането си в Англия, завъртян от вихъра на световната слава и съпътстващата я тълпа от благородни лондонски красавици, припадащи по премрежения му поглед и остър език, лорд Байрон трудно се задържал на повърхността на това общество, което дълбоко презирал, защото го познавал.
Все по-често оставал в родовото си имение в Нюстед, в компанията на най-верния си приятел и предан слуга – нюфаундлендът Боутсуейн.
Когато кучето се разболяло от бяс, лорд Байрон бил неотлъчно до него. След смъртта му той построил в двора на замъка подземна гробница за верния си приятел, а отгоре поставил плоча със следния надпис:
„Тук почиват тленните останки на едно същество, което притежаваше хубост без суетност, сила без нахалство и всички качества на човека, без пороците му. Тази възхвала, която била глупаво ласкателство, ако беше надпис над човешки гроб, е само една справедлива дан в памет на Боутсуейн, едно куче, родено в Нюфаундленд през май 1803 и починало в Нюстедското абатство на 18 ноември 1808 година.”
Под паметната плоча има поставена още една, където е изписано прочутото стихотворение „По повод смъртта на най-верният и най-усърден слуга”.
В своето пътешествие из Италия, той обикновено наемал самостоятелни дворци или етажи от тях и в неговите „квартири” винаги имало помещение за животните му.
И в последния му път той отново е придружаван от куче, отново нюф на име Лайън. Негови приятели разказват, че когато Байрон се разболял, Лайън не напускал леглото му.
Често се случва велики личности, останали в историята, да са дребнави в личен пан. Не е така при Байрон.
Когато се прости със тоя свят
Човек безславен, но от род богат,
Изкуството на скулптора тогава
Легенди за покойника създава
И го извайва не какъвто бе,
Ала какъвто трябваше да е.
А кучето, съюзникът ни беден,
Наш пръв приятел и другар последен,
Което зарад господаря свой Живее,
Диша и се хвърля в бой,
Умира непрославено и клето –
Духът му не отлита на небето.
А ти, човек, живееш с мисълта
Да те приемат в рая след смъртта.
О, твойто съществуване невзрачно
Тече в борба за власт и в робство мрачно.
От тебе всеки ще се отврати,
Защото шепа прах с душа си ти.
Любовник похотлив, другар неверен,
С уста лукава, с поглед лицемерен,
Подлец, ти с пищна титла се красиш,
А сам от подлеци не се гнусиш.
Щом спреш пред урната усамотена
Знай: тя не е за теб предназначена.
Под паметника спи приятел мой –
Единствен на света ми беше той.
1808
