Объркването между акита от американски и акита от японски тип продължава до 1999 г., годината на признаването на голямото японско куче. Акита вече бе претърпял кръстоски с тоза ину и мастиф, които бяха застрашили неговата чистота и променили типичния му вид на шпиц.
През Втората световна война положението става още по-сериозно: полицията разпорежда да бъдат конфискувани всички кучета, за да се изработят от техните кожи дрехи за войниците.
Заради военни заслуги били пощадени само немските овчарски кучета и някои отглеждачи решили да кръстосат своите куче та с тях.
Така към края на войната се откроили три различни типа акита: акита матаги, средни на ръст кучета, предназначени за лов на мечки, големи на ръст акита за борба и акита – немски овчарки.
В частност едно куче от линията Дева на име Конгоно, радващо се на голяма популярност, а заедно с него – многобройните кучета от същата линия, плод на кръстоски с немски овчарски кучета и мастифи, последвали американските войници в САЩ.
Те били харесани веднага и мнозина любители се заели с отглеждането им.През 1956 г. бил вече основан Американския Акита Клуб, а през 1972 г – Американският Кенел Клуб признал породата.
Поради липса на взаимно признаване на педигрито между американции японци, развъдното дело в Щатите се отдалечавало все повече от това в Япония и американските акити ставали все по-различни от онези в родната им страна.
Привнесената не-акита кръв променила не само външния вид, но и характера: японският акита е типичен шпиц, независим, първобитен, изграждането му е много малко повлияно от човека.
Голямото японско куче, напротив, е придобило способността за дресура, типична за немското овчарско куче.
следва: Съпоставяне на стандартите
