Финализиране формирането на Българското овчарско куче

Тук ви предлагаме една част от поредицата за Българското овчарско куче, публикувана години наред в списанието.

 

Под турски ярем

 

(Османското владичество от XV в. до XVII в. влашко, юрушко или помашко куче)

от Иван Бъчваров

 

ВЛАСИ (кратък хронологично – тематичен обзор)

Управниците на османската империя, ръководени от държавни интереси, а именно да укрепят господството си и съобразявайки се с местните традиции, били принудени да поставят власите в своя услуга, като ги използват за въоръжена защита на граничните области. Отначало те имали известно, макар и ограничено, самоуправление. През XV-XVII в. власите живеели в катуни. Катуните са общности от 10 до 100 семейства и представляват сезонни обединения на подвижни пастири. Скотовъдството е доминиращ дял от стопанството им, съчетан с обмен на собствените им продукти и стоки (вълна, вълнени тъкани и дрехи, сирене, кожи, овце, коне) участващи в керванната търговия. Всяко пето семейство било длъжно да дава по един конник за въоръжена охрана на района.

Срещу това те имали по-облекчен статут от останалата рая.

 

Ползвали освободени от данъци наследствени поземлени дялове земя (бащини), не плащали джизие (хардж) , десятък , испенче , беглик , сватбарина и други данъци. Вместо това те били обложени с данък филури .

Този статут се е запазил до първите десетилетия на XVI в., когато султан Сюлейман Завоевателя го променил още в началото на своето управление. В своето изследване Алексей Кальонски отбелязва, че през ХV-ХVІІ в. се забелязват процеси на асимилация (славянизиране) на влашкото население и на изтикване от пасищата им от новодошлите юруци от Югоизточните Балкански предели към Далмация, Босна, Черна гора и Сърбия.

 

на сн. ВЕЛИКИЯТ ИСКЪР – шампион при ветераните – версия НК на БОК, закупен от Родопите /Якорудско/ в Шумен, препродаван в гр. Добрич, с. Босна – Силистренско,в РК на БОК – Силистра е от 1999 г., след което е подарен и пребивава във Велинград, Банско и Гоце Делчев.

 

 

 

Това в голяма доза намалява тяхното влияние върху стопанския живот (специално овцевъдството) в българските земи. Малко по-късно от разглеждания период, в началото на ХІХ в. в Османската империя Али паша Тепеделенли от Янина (близо до планината Грамос) се укрепил, разпрострял властта си над Тесалия и Албания, съсипал Москополе и ограбил населението му. Той станал един от самостоятелните владетели в империята и се вдигнал срещу Портата в Цариград.

През юни 1820 г. Портата започнала военни действия срещу него. Обсадата на Янина съвпаднала и с гръцкото въстание от 1821 – 1828 г. и се проточила до януари 1822 г. На 5 февруари 1822 г.Али паша се предава на централната власт, след което бил вероломно убит.

Тези факти са важни за нашето изследване, доколкото събитията от това време са били причината армъните да започнат една нова изселническа вълна от Маскополе и да се заселят в днешните български земи. Наред с градското отседнало население със стадата и охраняващите ги кучета идват и номади овчари и коняри от планината Грамос (най-северното разклонена планинския масив Пинд) в Епир ( най-вече от Янинско).

Те заемат планинските пасища в Пирин, Рила, Западните Родопи, Същинска Средна гора и Западна Стара планина, където създават импровизирани колибарски селища. В началото на ХХ в. започва тяхното постепенно отсядане.

От 1912 и 1913 г. пастирите власи започнали постепенно да се изселват в Румъния и Южна Добруджа. След Крайовската спогодба от 1940 почти всички пастири власи, напуснали България. Трябва да се има предвид, че в научната и художествената литература, често са обърквани с каракачани. Това се дължи на самоназванието, което каракачаните дават за себе си. „По каракачански сме влахи, по български каракачани…” . Освен това се объркват с т.нар. влашки или румънски цигани. Тази група цигани се нарича така, защото те дълго време са работили в рудниците на Влашко и Молдова. След официалното освобождаване от работа, голяма част от тях се завръщат в България. Влашките цигани не говорят романес, който е бил забравен по време на тяхното пребиваване във Влашко и Молдова, а използват диалект на старо румънски език и демонстрират влашко етническо самосъзнание. Наричат себе си рудари, власи, стари румънци, а останалите им казват копанари .

 

Затова ние мислим, че отново се потвърждава нашия извод, направен по-горе, че синонимът „влашко” куче, не само не е правилен, но не е и законен. Затова е по-правилно да се счита, че „влашко куче” е свързано с владеенето му от власите (както и влашки овце), а не с името на породата, и именно в този смисъл „влашко” има значение на овчарско куче на власите. Това, че власите са имали контакти с българските овчари и е нормално техните кучета да са влели кръв в нашето овчарско куче, но това все още не е основание да наричаме овчарското куче на България влашко.