Здравейте скъпо списание!
Ще ви разкажа една история. В далечната 1994 година майка ми ми донесе от РЕП-а едно прелюбопитно списание… Тогава съм била 4 клас. 2 месеца четях и препрочитах броя и поглъщах информацията в него.
Там видях пухкаво бяло куче, сърцето ми спря на първия поглед… Влюбих се в тази снежинка! Три години по-късно, вече със стабилна колекция от списанието, пуснах писмо до редакцията.
Написах 10-те заповеди на списание Моят приятел кучето…
Никога няма да забравя деня, в който си купих броя, в който бяхте публикували писмото ми.
Няма да забравя и прединфарктното състояние, в което изпаднах прочитайки единственото изречение, което беше отговорът от ваша страна: “ Антония печели специалната награда на МПК, живо куче по неин избор. „
След дълги дискусии вкъщи (баща ми беше категорично против), тропнах с крак и казах: “ Това ми е късмет, няма да се откажа от късмета си. “ Той се съгласи с думите: “ Ще му се порадваш няколко месеца и после ще го дадем на някой…“
Само че моите планове не бяха същите.
И така няколко месеца по-късно (това ми е малко като в сън) след пътуване до София, ул.Юрий Венелин 22, в ръцете си държах същата бяла снежинка като на онази снимка…
Тя обичаше баща ми страшно много… и мисля, че любовта им беше взаимна. Изпълнихте живота ми с толкова радост, както никой друг до момента.
Айси – беше другарчето, което не бях имала и за което винаги бях мечтала. Беше дива и непослушна, а списъка с щуротиите и е неизчерпаем.
Ще ви кажа само няколко, но пък добри:
– падане в река ( тъй като не си гледа в краката като тича, а е вирнала нос високо – според мен знаеше, че е красива и единствена в целия град 🙂 Тогава скочих от 2.5 метра в реката след нея, без изобщо да се замисля дали няма да се нараня…А тя беше просто объркана: „Как така от там горе, се озовах тук долу?! ;
– притичване пред кола като същевремено си прехапа езика (от изненада , че някой може да не спре да се полюбува на неизмеримата и красота). Аз от другата страна на шосето видях как цялата е в кръв и почти ме докара до припадък с това :-)))))))))
– удар с глава в дървения крак на масата, при което си разцепи долния клепач на едното око (там и остана белег), защото искаше да види кой е дошъл на вратата и забрави да гледа откъде минава;
– проверка на розовите храсти пред блока, при която си разцепи ухото – пак кръв и драми
– и за финал – тъй като имахме доста проблеми с послушанието, а бяхме лакоми. Реших да я прилъжа, когато я викам и дойде, да и давам лакомство. Но тя усети какъв е планът и в момента, в който я пуснех от повода хукваше с пълни сили нанякъде, с цел да я извикам.
Но аз не го правех и по някое време тя се сепваше, спираше и на бегом се връщаше при мен сякаш съм я извикала… И си чакаше лакомството… Голям дресьор се извъди!
Преди година Айсичка си отиде на 15 години. Живееше при най-добрия си приятел Лео – втория самоед в града ни. Той беше с 3 години по-малък от нея.
Но два месеца след нея и той си отиде… От мъка… най-вероятно. Изпращам ви две снимки, които имам в момента на компютъра.
Благодаря ви, за това че ме запознахте с най-добрият ми приятел… Въпреки че вече я няма, често ме навестява в сънищата ми и ме кара да се чувствам отново дете.
Бел. ред. Никак не е било случайно, че толкова отдавна точно Антония е спечелила конкурса ни, нали?
Всъщност случайни неща на този свят няма!
