Исках пекинез. Броихме за него сума близка до бюджета на Пентагона. Но вместо „елитно” куче се сдобихме с отроче на майка медалистка и баща…неизвестен.
Кръстихме го Гизмо. Кучето няма пороци, но медал не се присъжда на пекинез с размерите на Родоския колос . От друга страна пухкавият бебок се самовъзпитава.
Живееше със съзнанието, че благородството задължава. В резултат на което – никакви погроми у дома и пълно презрение към маукащото и лаещо квартално общество. Дотук …хмм…, добре.
Амбицирах се. Взех и друго куче –с всички документи и възраст, непредразполагаща към никакви екстериорни изненади.
Цъси, двегодишна, родословна, татуирана, дребна, сплескана, космата. Брилянтен представител на породата. И …мор, чума, природно бедствие за домакинството и семейството.
Казват, че лошите навици се усвояват лесно. Не, мълниеносно е правилната дума. Гизмо стана безобразник като нея за секунди. Който, където и когато свърне, ръси „украшения” из апартамента.
Няма режим, няма разходки…Разходки, майчице свята! Знаете ли я онази лудата с пекинезите, дето се плете в каишки, пързаля се по задни части и колене, и едва не я мятат в контейнера?
Е, аз съм това, директор на „Малка градска опера зад казана”
Последната ни постановка е „Що ми сладко спиш”, солисти – Цъси (сопран) Гизмо (тенор), басовите партии се изпълняват от трупата на скитащите самодейци. Представление след полунощ. Вход за гости и съседи – свободен!
Ще препоръчате устно порицание. Добре! Насреща вирнати глави и сбърчени вежди. Методът Бойчо Шамарков също е безрезултатен. Аз не съм го прилагала, но мъжът ми опита.
Що ли му трябваше? Резултатът – задължително в кабинета му бива оставени мокри и миришещи възпоминания. Умишлено съзнателно и методично. Това е. Ами, айде, аз хващам метлата и парцала…
Приятно четене на вас
