Това се случи отдавна, много преди да се присъединя към Animal Hope. Подобна история, с днешна дата, могат да ви разкажат много хора, от различни краища на България, които ежедневно се натъкват на безсърдечие, безотговорност и преднамерена жестокост към животни и се борят сърцато за живота на всяко едно от тях.
Кучетата от един „спасителен лагер“
Доброволци откриват 53 бедстващи кучета, вързани на вериги, на едно голо поле от един възрастен мъж, който се надявал, че точно това е тяхното спасение. Всъщност, човекът не им мислел лошото, но това е точно вредната практика на т. нар. събирачи на животни.
Дали е била „прибрана“ или се е родила там героинята на тази история, не знам, но предполагам, че от съвсем малка е била прикована към веригата.
Когато доброволците започнали да ходят в този лагер, за да носят храна, да лекуват и да разхождат животните, Лоли е била на около 7 години. Не можела, нито пък имала някакво желание, да общува с хора. Панически ужас сковавал душата и, а телцето и нямало къде повече да се скрие, освен в дъното на колибката, треперещо от страх. Нямало никакъв шанс да бъде извадена от там и тя така и не получавала ласки и разходки, като останалите „лагерници“. Предизвиквала само тъга и безнадежност у хората.
Този лагер, всъщност, е в основата на създаването на организацията. Запретнали хората ръкави, впрегнали всички сили и контакти и едно по едно кучетата поемали към осиновителите си и новия живот. Доста от тях се оказали болни, някои – като Лоли, от дирофилария.
Всъщност така Лоли дойде при мен – като тежък случай за адаптиране към живот с хората и едновременно с това – за възстановяване след лечение .
В момента, в който я пуснах в кухнята , от ужас, тя разби един кухненски шкаф и се напъха там. Оставих я да си има убежище, защото стресът за нея беше огромен. Така си живеехме без близък контакт, докато при подготовка за водене на ветеринарен преглед , за зла оврага, карабината на повода се отвори и обитателката на кухненския ми шкаф не хукна с всичка сила из полетата на с. Брестник, където живеех по онова време.
Веднага сформирахме отряд за бързо действие и с часове я преследвахме, докато не ни стана ясно, че така само я отдалечаваме. Шкафът ми осиротя, а с това и надеждата да я видя отново. Никаква я нямаше, никой не я беше виждал наоколо. След седмица или две тя се появи в съседния двор, който беше обитаем само лятно време.
Започнахме да и носим храна и вода, като се надявахме, че ще успеем да я хванем, но уви – всичките ни опити претърпяха провал. Трябваше да задействаме План “Б“ – обстрелване от стрелец с упойваща стреличка. Оказа се успешен.
Улучената от стрелата Лоли хукна колкото я държат краката и всички ние – след нея. Не помня колко улици преминах, колко огради прескочих и в колко дупки се заврях, но накрая успях да видя къде се напъха и само трябваше да дочакам другите преследвачи, за да ми помогнат да я пренесем. Помня, че едва дишах и треперех от напрежение, защото ако се беше укрила някъде да си „поспи“, повече никога нямаше да успеем да я доближим, ако изобщо се върнеше.
Отново се заех с нейната адаптация
Първия голям успех беше, че може да яде в присъствие на човек, а когато за първи път не се навря в шкафа, когато влязох в стаята, ми идваше да скачам от радост до тавана. За мен тя си беше вече мое куче, не вярвах, че някой някога ще я пожелае. Междувременно вече бях станала част от екипа на организацията Анимал Хоуп Пловдив.
Радостната новина дойде от Швейцария: за Лоли има осиновителка с опит с асоциални и плахи кучета. Минаха доста месеци и ето на – Лоли вече можеше да ходи на дълги разходки без никакъв повод.
За някого това може да е просто една история, за мен, като участник, беше едно изпитание и вълнуващ опит, с толкова огромно удовлетворение.
