от Иван Бъчваров
В една дълга поредица от статии, публикувани в сп. Моят приятел Кучето , Иван Бъчваров, археолог-историк, представи своя дългогодишен труд, посветен на формирането на нашето българско овчарско куче. Естествено, в този труд се засяга и темата за името и националността на тази порода, макар и неофициално призната.
Тук ви предлагаме една част от тази монография, касаеща изследване на литературните извори за НАШЕТО куче по нашите земи по време на Българското Възраждане от 1856 до 1878 г. – ( българско овчарско, чобанско или каракачанско куче)
на сн. Родос – Шампион на България, версия БОК, собств. Свилен Димитров
Видрица
„Следващия автор, на който искаме да се спрем, е поп Минчо Кънчев.
Неговата „Видрица” е едно многожанрово произведение. Всъщност това е един сборник, в който той започнал да събира материали още от ранни младини – разпитвал стари хора, издирвал легенди и предания, водил свои записки и го завършил и преписал едва след Освобождението.
За заглавието той дава следното обяснение.
„Видрица – това е малко каче с железни халки и с клуп отгоре. Тая видрица носят закачена на ръката си циганите, които ходят от къща в къща, та просят; в нея събират всякакъв материал за ядене…”
Това е една от настолните книги на привържениците на името каракачанско куче. Светлин Стоев, председател на клуб „Каракачанско куче- център”, гр. Стара Загора, защитавайки името „каракачанско куче” пише: ”Уповавал съм се на народната памет и традиции, съхранили описанието и името му, на истината изречена от нашите класици…Захари Стоянов и поп Минчо Кънчев, с неговата Видрица…”
Нека да направим един подробен прочит на самата книга.
В част първа („Дишлиня Димитър от с. Арабаджиево”) се говори за срещата на лаладжията Димитър с Тодор Колев в арабаджийското землище. Тодор Колев (Войводата) е най-малкият брат на дядото на поп Минчо Кънчев, хайдутувал в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в (когато бил убит с измама край Хасково с дружина, събрана от с. Арабаджиево – дн. Коларово, Старозагорско).
Преди да стане хайдутин е пасял овцете с брат си Стоян. И тук поп Минчо описва приближаващото се стадо на овчаря Стоян с неговото овчарско куче. „…Хлопки хлопат, ето и наш Белчо залая, гласа му се чува, бати Стоян иде с овцете насам, скоро дай ми да хапна, че ще отида, но при него неща да излизам сега…”
Тук и дума не става за каракачански кучета. Има овчарско куче Белчо на български овчари.
В част втора („ Наставление”): „…В наставлението си приказа ми (баба Дора-бабата по майчина линия на поп Минчо Кънчев-бел. автора) и тази случка.”Имаше, каза, един Чобан Иван от Вашето село Арабаджиево (дн. С. Коларово, Старозагорско), той имашеедно хубаво и зло куче с овцете. Един ден Чобан Иван, както си пасял овцете при Шумолатата могила, татък минувал стамбол йолу (стамболовия път), един турчин заминал из пътя с кон. Кучето залало и се хвърлило на коня отгоре на капулата (задната част на коня), та хванало турчина отподир, за врата. Турчина извадил кобура (пищова), гръмнал и убил кучето….”
Отново липсват каракачански кучета, а имаме хубаво и зло овчарско куче на българина Чобан Иван.
