Какво се случва с домашния любимец

 

ако двойката се разпадне?

 

от Радостина Тонева

 

 

В случай на раздяла или развод, често пъти любимецът се превръща в повод за спорове и отмъщения, без да се държи сметка за травмата, която нанасяме и на него. Не е масичка, макар да има четири крака. Не е уредба, макар че издава звуци. Нито пък е завивка, макар че толкова често се сгушва в скута ни, отдавайки топлина не само на тялото, но и на сърцето ни.

 

 

И все пак законът гледа на кучето като на един от онези предмети, които са лишени от “дребната” особеност, обуславяща разликата: сърце и способност да изпитва чувства.

Разбира се, сърцата могат да се разбиват и чувството на любов да бъде забравено, за да отстъпи място на омразата. И така се получава, че кучето остава безпомощен и тъжен свидетел на разприте на двойката господари, преди любими и партньори, сега люти врагове.

 

И за съжаление, се превръща и в тяхна жертва.

 

 

Когато една двойка е в разрив, кой трябва да получи кучето?

 

 

Гражданският кодекс няма отговор на този въпрос и в законодателния вакуум човек може да се уповава само на интелигентността и чувствителността на съдията. Напоследък, съгласно наказателните закони, кучето се ползва с по-голяма закрила, но не рядко едно малтретиране бива психологическо, когато животинчето се оказва запратено в нова обстановка далече от лицето, с което е създало отношения на истинска привързаност.

От гражданска правна гледна точка регламентирането на кучето е все още в своя зародиш. То е считано за движима вещ, а не за живо и съзнателно същество. Собствеността му е регламентирана като притежание означава правомощие – т.е. на чието име е записано кучето – негово си е. А въпросът, който би трябвало да бъде зададен е кой е в центъра на неговата обич,защото кучето изпитва чувства. Част от правните органи и адвокатурата следват теорията, според която за да се идентифицира собственика, трябва да се установи на кого е записано кучето в регистъра.

 

Според адвокати обаче този кучешки регистър не притежава учредителна стойност на човешки регистър. Той дава само презумпция за собственост, учредена юридически, просто като мярка срещу скитането на безстопанствени кучета. Във всеобщата бъркотия някои присъждат издръжката на кучето на онзи при когото то остава. Но в такъв случай явно на кучето се гледа като на доходоносна вещ, каквато е например една крава, а то не такова. В други случаи се постановява право на посещаване, макар че това с нищо не може да помогне на животното.

 

Как всъщност кучето преживява раздялата?

 

 

Да прекарва от време на време края на седмицата с онзи член от двойката, комуто не е било поверено – това не само че не му е било от полза, но може да се окаже и пагубно за кучето.

 

След като вече е било “присъдено” на онзи към когото се е чувствало по-малко привързано, съвместно прекараните два дни се превръщат в кратка и ненужна щастлива пауза, оставяща след себе си след новата раздяла само чувство за фрустрация. Ето защо и предмети, напомнящи минали ситуации могат да наранят чувствата на любимеца ни, карайки го да си спомня хубавите минали дни и по този начин не спомагат за приспособяването му към новата обстановка.

Според етолози кучето обикновено разпознава едни от членовете на семейството за свой лидер. Ако тази връзка бъде насилствено нарушена, то се чувства загубено. Всяко куче се държи по различен начин, но най-често става дума за анорексия, булимия, тахикардия, непрестанно лаене, самонараняване – всичко това – като израз на дълбоко страдание. Лицето, на което е поверено кучето, трябва да вземе предохранителни мерки и да опита да създаде колкото е възможно по-спокойна и ведра обстановка, с оглед избягването на нови травми. Желателно е съдействието на експерт по поведение на животни. Нерядко в подобни случаи първата стъпка на възпитателя е да приучи кучето към самостоятелно справяне с проблеми и емоции. Идеално разрешение би било кучето да остане до човека, към когото е било действително привързано, с когото се е чувствало най-добре. Ще се избегнат много напрежения и травми.

 

 

За съжаление, обаче, ние хората се отнасяме решително не дотам хуманно, като в часа на раздялата изкарваме най-лошото от себе си, изливаме яда си върху другия, без да ни е грижа за онзи, който ще понесе последствията.

 

Италианската психоложка, психотерапевтка и сексоложка Серенела Самлмони е голям привърженик на животните и на пет-терапията. Често препоръчва на своите пациенти да имат куче край себе си. Тя споделя, че е била свидетел на истински разпри на инат между бивши влюбени в ущръб на кучето. “Получава се така, че единият иска да причини колкото е възможно повече зло на другия и използва всякакви средства, за да го уязви, включително и отнемане на животинчето, към което е привързан.”

При това, без да си дава сметка, че наранява и самото куче, ставащо подвластно на едно жалко и безотговорно отношение, гледайки на него като на предмет. Пред нормативния вакуум и пред незрялата сантименталност на някои негови господари нашият приятел, ако би могъл, щеше да си повтаря стиха от една песен: ” Търсих справедливост, но намерих закона… “