Езикът на кучето

Да се научим да разпознаваме някои значения

 

 

Вълци, чакали, койоти и лисици лаят рядко. Сред тези свои “роднини” единствено кучето използва гласа си толкова често и добре артикулирано. Обяснението е именно в положението му на домашно животно.

 

 

За кучето често казваме -  “само дето не говори”. Много грешна постановка.

Разбира се , че говори: чрез лаене и чрез цялото си тяло.

В много случай обаче, силата на гласа му надминава всички останали сигнали за комуникация, поне що се отнася до нашата разпознавателна способност. Всичко това не случайно: имено ние, може би неволно, сме предизвикали развитие на тази негова особена гласова способност, която липсва почти при всички негови роднини.

 

 

 

 

 

За да общува с нас, кучето често използва говорът на тялото, който не ни е лесно да разберем. Но също и от “вокална” гледна точка кучетата съвсем не са ограничени: всички породи лаят (освен басенджи), вият, скимтят и издават широка гама от звуци, които, ако са чути внимателно, позволяват добре да се разбере онова, което кучето се опитва да съобщи.

 

Ето няколко примера

 - бърз и непрекъснат лай с вмъкнати остри върхове: това е алармен сигнал, почти винаги при приближаване на непознати. Може да се преведе: “Елате бързо, задава се опасност!”

 

- продължителен лай, прекъсван на достатъчно равномерни паузи, с преминаване във вой: сигнал за самотност, опит да се получи утеха от други членове на глутницата. Превежда се: ” Чувствам се сам и тъжен, елате при мен!”

 

- единичен и сбит лай: обикновено е признак на укор или на непоносимост, превежда се: “Престани!”, но може да бъде и молба за внимание, като “Чуй ме!”

 

- настоятелен и равномерен лай: често пъти е сигнал на желание за взаимодействие, например: “Хайде да играем!”

 

- прозяване: най-често е признак за стрес, но не и за умора. Може да се преведе като: “Наистина ли трябва да направя това нещо?”. Освен това е сигнал за невойнствено настроение, за мир.

 

- Пръхтене: най-често е израз на задоволство, например когато кучето се сгушва до вас. Превежда се като: “Добре ми е, сега наистина ми е добре!”

 

Одомашняването на един хормон

На конгрес върху историята на домашното куче, състоял се преди няколко години в Канада, в Университета на Виктория (Британска Колумбия) учената Сюзън Крокфорд е представила интересна теория. Склонността да се поддава на одомашняване вероятно зависи от изработването на определен хормон от организма наречен тироксин, този хормон се произвежда от щитовидната жлеза и посредством въздействието си върху излъчването на адреналин, променя отговора на един индивид спрямо наличието на стимули, които могат да предизвикат страх. Най-леката проява на страх и избягването на досега с човешки същества изглежда обуславя явлението наречено “педоморфизъм”. Терминът обозначава тенденцията да се изявява поведение на възрастен, като способността за възпроизвеждане при индивиди, които по телесни размери и поведение, не превишават състоянието на младост.

Домашното куче според породата или типа кръстосване, никога не достига зрелостта на своя прародител вълка, запазвайки за цял живот някои поведенчески реакции на малко кученце. Ако не беше така, не би приело да зависи от човека, би заживяло самостоятелно във всяко отношение живот.