ФОРМИРАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОВЧАРСКО КУЧЕ

Българско овчарско, влашко, юрушко или помашко куче?

от Иван Бъчваров

ЮРУЦИ (кратък тематичен обзор)

В някои изолирани райони на България нашето овчарско куче се среща под името-синоним юрушко куче.

сн. Николай Атанасов, архив

Юруците заемат важно място в преселенията от Анадола към българските земи, в разпространението на исляма и във формирането на местната турска общност. В качеството си на заселници, те са една от опорите на новата власт.

Това са тюркски номадски етническа групи, различни от турците (туркмени, кюрди и др), обособили се в самостоятелна социална категория. Турцизирането им е протичало неравномерно.

Названието произлиза от турската дума „юрукен” – „вървейки”, „скитайки” и според турски изследователи сравнително късно се налага в османската администрация. През XV-XVII в. били заселени на Балканите, като властта им предоставила относителна самостоятелност и известни данъчни облекчения.

Те били групирани в оджаци и джемаати . Традиционният им поминък – овцевъдството, е бил много важен за снабдяването на държавата, от тях се изисквало и да отглеждат стада, определени за войската или изхранването на столицата.

Първоначално юруците се установяват в Източна Тракия, по Беломорието и в Горнотракийската низина, като постепенно навлизат в Родопите, прехвърлят Стара планина и спорадично проникват в Македония, Тесалия и Северна България, включително в Добруджа.

Търсенето на пасища и на подходящи за земеделие места е основната причина юрушките заселвания в българските земи да са в райони с различни височини и поселищни зони. Консерватизмът на номадския им начин на живот и относителната изолираност на скитащите и отседналите юрушки групи се съчетават с многовековните контакти с местна българска земеделска и пастирска среда. През ХVІІ- ХVІІІ в. юрушкото население ако не изчезва напълно, то рязко намалява.

Тълкуванието на този процес от историците е, че се дължи или на войни и болести или е следствие от евентуално масово изселване към Анадола . Наличните данни говорят, че по-скоро е отпаднала тяхната военизирана система и те постепенно са се турцизирали, защото ние ги срещаме в изворите, легендите и народните песни чак до ХХ в.

Тези юруци-номади са били придружавани от прадедите на съвременните турски породи овчарски кучета Акбаш и Кангал.

Това са смели и недоверчиви към приближаващите се към стадото чужди хора и животни. Те са доверчиви към животните от стадото, което охраняват и към хората, които се грижат за него. При охрана на стадото, кучетата с лай съобщават на овчаря за приближаването на чужди хора и странични животни.

При опит на някоя овца да се откъсне или да излезе от стадото, кучето я настига и чрез лаене я заставя да се върне.Изследователят на породата, зооинжинерът Николай Атанасов изнася факта, че през ХVІІ в. по време на своите пътешествия Евлия Челеби описва тези кучета като грамадни и силни като лъвове. Според учения Кангалът е едно от малкото овчарски кучета, което може да се справи в единоборство с вълк.

И тук се повтаря същият феномен с именоването на кучето – както при синонима „влашко”. И тук е правилно да се счита, че името „юрушко” е свързано с имуществото на стадото, а не с името на породата и именно в този смисъл”юрушко” има значение на овчарско куче на юруците. Ясно е, че юруците са имали контакти с българските овчари и е нормално генома на техните кучета, да е влял кръв и в нашето овчарско куче, но това не е основание да го наричаме „юрушко”. /следва/

Атанасов, Н. Овчарското куче Кангал, сп. Моят приятел кучето, бр.12/163, декември 2009 г. с.4-8.

 

Радостина Тонева

Създател и главен редактор на списание Моят Приятел Кучето от 1993, понастоящем превърнало се във Уебсайт Моят Приятел Кучето. Учредител на клуб Дого Аржентино - България.

Виж Още