Ролята на кучето

В обредите на прабългарското езичество

от  Тодор Чобанов

за автора: Тодор Чобанов е български археолог, заместник-министър на културата в правителството на Бойко Борисов. Завършил Археология в СУ „Св. Климент Охридски „.

Доктор по археология. Преминал курс по „Борба с престъпленията срещу културното наследство“ към Европол.

Статията, която ви предлагаме тук, е писана специално за списание Моят приятел кучето през 2007 година.
Тъй като е дълга, ще я разделим на няколко части.

На ролята на кучето в прабългарската езическа обрядност

не е посветено до момента нито едно отделно изследване. На свързаните с този проблем въпроси накратко се спира В. Бешевлиев (Бешевлиев 1981:77). Същевременно наличните извори, както и конкретни данни от археологическите проучвания позволяват да се допусне, че кучето е играло важна роля в прабългарското езичество.

Сред изворите най-интересни се явявават сведенията на Теофилакт Охридски в “Мъченичеството на 15-те тиверопулски мъченици”(ГИБИ т.ІХ:63-67). Теофилакт съобщава, че българите служели на слънцето, луната и други звезди, а имало и такива, които принасяли жертва на кучета.

Византийският духовник обобщава, че “Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец.”.

Подобно сведение за почитание на кучета дава и Продължителят на Теофан, който при описанието на церемониите, извършени при сключването на 30-годишния мирен договор между България и Византия съобщава, че като пазители и свидетели на договора били призовани кучета, а безбожните езичници им принасяли и на тях жертви.

Друго интересено сведение, включено и в български средновековни преводи на „Синаксар на цариградската църква” от Х век, представя разказът за 377-те византийски мъченици (Гюзелев 2006:104-105). Съгласно този разказ българският предводител Дицег отсякъл ръцете на византийския архиерей Мануил и ги хвърлил за храна на “скверните песове”.

Че кучето играе важна роля в прабългарското езичество ни кара да мислим и прочутият Мадарски конник. В композицията то заема важно място, наред със самия конник и поваления лъв.

Прави впечатление, че кучето е с изплезен език и е обърнато към лъва, подробности, на значението на които ще се спрем по-нататък в изследването.

Трябва да се отбележи, че присъствието на кучето в сцената се явява най-съществената разлика между българския паметник и източните му аналози – като прочутите релефи от Накш-и Рустам, Так-и Бустан, Накш-и Раджаб и други.

Като правило в сасанидските релефи кучето никога не се представя по този начин – като централен участник в действието. Където има кучета, като например в един от ловните релефи от “големия айван” от Так-и Бустан /второстепенни сцени спрямо основната композиция/, те не са водещи, а са “допълващи персонажи”.

Важно е да се отбележи, че във версиите на „царския лов”, представени върху метални съдове, като например съхраняваните в Ермитажа, кучета също не се явяват.

Кучето присъства върху паметниците на художествения метал, свързани с прабългарите.

Две много близки изображения са представени съответно върху дръжката на елиптичната купа №8 от съкровището от Наги-сен-Миклош (почти сигурно съд за извършване на ритуални действия) и върху медальон, открит до Южната порта на Велики Преслав.

Определяни като “куче-лъв” тези фигури сполучливо се свързват от И. Акрабова-Жандова с паметници на сасанидската торевтика (И.Акрабова 1984:173-191). И на двете изображения животното е с изплезен език.

Присъствието на кучето в сцената от Мадара и върху луксозни предмети, използвани от езическия елит, подчертава неговата значимост в представите на прабългарското езичество. Логично е тогава кучето да присъства и в погребалната обрядност на прабългарските некрополи.

В капиталния си труд “Славяни и прабългари по данни на некрополите от VІ-ІХ век на територията на България” Ж. Въжарова на няколко места отбелязва присъствието на кучешки скелети в анатомичен порядък в некрополите от езическия период.

Такъв некропол, съчетаващ погребения с трупополагане с такива с трупоизгаряне, е този при с. Кюлевча, Шуменско. Изследователката е склонна да приеме, че кучетата в този случай са жертвена храна (Въжарова 1976:86).

За съжаление невъзможността с откритите животински кости да се занимава специалист е довела и до невъзможност да се установи от какво животно са голям брой от откритите в погребенията скелети. Така остават неидентифицирани в крайната публикация целите или разчленени скелети в гробове 31, 40, 52, 66, 88, 93.

Фотографиите на някои от тези гробове представят скелети, които биха могли да принадлежат на кучета. Директно като скелет на куче от Ж.Въжарова са определени анатомично разположените животински кости в детския гроб с №71.

При други изследвани от Ж.Въжарова некрополи също има значителен брой неидентифицирани животински скелети, част от които биха могли да принадлежат на кучета. Такива са например гробове 45, 59 и 107 от некропола при Бдинци и други (Въжарова 1976:156-167).

Радостина Тонева

Създател и главен редактор на списание Моят Приятел Кучето от 1993, понастоящем превърнало се във Уебсайт Моят Приятел Кучето. Учредител на клуб Дого Аржентино - България.

Виж Още