или как дяволът чете евангелието
от Николай Атанасов
По-надолу авторът развива тезата си защо нарича тузи кучета „каракачански”, а именно:
„Въпреки това широко наличие (из целия Балкански полуостров, бел. наша) бих искал (нека читателят забележи условността – „бих искал”, а не „наричам” или „определям”, бел. наша) да именувам тази порода кучета на името на животновъдите и притежателите (а не „развъдчиците”, бел. наша), при които най-напред срещнах особено хубави, напълно чисти екземпляри – именно Каракачаните”.
Д-р Петерс продължава с условностите, че става дума за малка връзка с един тясно ограничен район и посочва името на кучетата на немски език – Karakatschan-Hund като веднага, за да бъде конкретен, казва, че това е име, което се използва: „и в България под названието „Каракачанско куче”.
Няма да анализираме в детайли горния абзац. До колкото можахме, направихме го в текста, между редовете, но не можем да не наблегнем на последните думи на д-р Петерс, че става дума за название, което се използва „и в България”.
Това е достатъчно ясен отговор на въпроса – д-р Петерс, говори за кучето, което ползват каракачаните и на които го кръщава, но това НЕ Е българска порода, това са кучета, които под това име се назовават И в България.
И ако до тук коментарът се отнасяше за названието, разпространението и народностната принадлежност на породата, нека разгледаме коментара на д-р Петерс върху фенотипните белези, върху това, което се явява видима характеристика на „породата” каракачанско куче.
Надяваме се, че читателят ще чете внимателно, ще се опита да си припомни всичко, което е чел като екстериорна характеристика за „националната порода” каракачанско куче и ще си направи изводите с разум и съответни заключения.
Д-р Петерс посочва за каракачанските кучета (възрастни животни, със завършен растеж):
1. Височина при холката – около 60 см.
2. Космена покривка – мека, копринена, вълниста. На гърба дълга до 10 см, по главата – 0,8 см, по краката – 1,5 см.
3. Уши – висящи (без задължителното посочване да са „ниско поставени”. Казваме, „задължително посочване”, защото то е нетипично за молосоидния тип кучета, бел. наша).
4. Опашка – леко извита, с хубава мека космена покривка (без да е посочено вдигане над гръбната линия, завиване на кравай и т.н., бел. наша).
5. Цвят на космената покривка – цитираме дословно „само черни с бял белег, както и черно-бяло шарени, не обаче червени или жълтеникави кучета, подчертаното от нас”
По-надолу д-р Петерс посочва измеренията на черепите, които е имал на разположение. Няма да се спираме в детайли, защото както вече посочихме два черепа или дори две цели животни не могат да бъдат критерий за белезите на цяла порода.
Ще споменем само, че размерите, които д-р Петерс посочва за Базиларна дължина, Базикраниална ос и т.н. абсолютно не се препокриват с това, което днешните „апологети” на каракачанското куче представят като порода. Следват няколко абзаца с разсъждения върху поведението на каракачанското куче, но тъй като те са лишени напълно от научна стойност, няма да се спираме на тях.
Авторът разказва как кучетата не понасяли повод (също наблюдения само върху две животни), как си играели с Лиско (лисиче, отглеждано в домашни условия) и т.н. Най-същественото и може би най-стойностното от цялата публикация е заключението на автора.
А то е, че каракачанското куче е порода на Балканския полуостров (не на каракачаните, не българска, сръбска, македонска, гръцка и т.н) и неговото правилно название би трябвало да бъде Canis familiaris Balcanicus – Домашно куче на Балканите.
Част I можете да прочетете Тук
следва продължение
