Българското овчарско куче

 

от Иван Бъчваров

 

Продължение

 

Българското овчарско куче

 

от Иван Бъчваров

 

- See more at: http://mpkucheto.com/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B2%D1%87%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%BA%D1%83%D1%87%D0%B5/#sthash.GrMFpcez.dpuf

В част трета („Проклето пусто пиянство”) поп Минчо описва спора на пияния Илю Керемидата с жена му за обира на турската хазна при Пантата (местност при Арабаконак, дн. Ботевградски проход).

 

„…-А-а-хъ! Турските низами обрали! – подсвирка, като че ли шареното си куче Шара, когато го вика из драките….”

 

Определено се вижда, че става дума за шарено, вероятно бяло черно овчарско куче, на което нашите овчари дават хубавите имена Шаро и Шара.

 

 

на снимката: български граничари, 1951-52 година

(архив МПК)

 

Пак в част трета вече се заговаря за каракачанско куче.

Но нека да видим текста и да установим колко е „непокръстена истината”.

Тук поп Минчо разказва случай, когато е служил в църквата с револвер.

 

 

Накрая разказът му завършва с гостуване на негови колеги свещенници у дома му.

„…А другите свещеници ми дойдоха на гости. В дисагите си на коня имах един кръстат тестемел (кърпа, забрадка), свързан с пари: алталъци, бешлици, гологани, турски пари. Тези пари са от ръсене. Владиката като светеше вода в черква, остави мене да ръся. Витанов (поп Койо Витанов) тури дискос (метално блюдо, поднос) за парите и стои при пангара (масичка при входа на черквата, където стои дискоса), та гледа и щом останат малко за ръсене, вземе диската и сипе пари в един тестемел. И като каракачанско куче – дигне опашка и из черквата навън…”

 

Единствено на това място в книгата се споменава „каракачанското” куче. Но в този случай най-малко може да се открива посочване на порода. Декодирането на този текст разкрива иронията, с която разказвачът се отнася към поп Койо Витанов, който бърза да прибере на сигурно място парите от ръсенето и затова, подобно на куче на каракачанин тихомълком се измъква. Освен към свещеника, може да се счита, че ирония има и към другите, които не са от нас – каракачаните. Те недостатъчно се грижат за кучетата си и те гладни, гледат как да отмъкнат нещо за себе си, да го откраднат от стопаните си. Тук не може да се говори изобщо за посочване на порода „каракачанско” куче.

Тук става дума за сравнение на нрави: както кучетата на каракачаните, които живеят в глутница в стана на номадите и се отличават с нрава си да „отмъкват” по принуда от глад, ненаситност и лакомия, такива са и действията на поп Койо Витанов.

(следва)